Имам един приятел там некъде у Северозапада. Условно ще го наречем „Ванчо“.
Ша ма питате:
– То, ора нема вече там, а ти имаш приятеле!?
Е па – имам!
Измреа, ибегаха, пръснаха са на тоя и оня свет, ама и останаха тук-таме като диви пръчки и са не предават.
Живи и здрави да са!
Некои от тех са напечелиха у странство и си се прибраха да сложат кокале у бащините си гробове.
Дали ша доживеа да са прибера и язе?
Ванчо е от прибралите се. Печели, печели, прибивА са у Испания… Дваасе годин и нагоре.
Успе!
Купи си там и гулем апартамент, изучи и изжени и дечурлията си, купи и на жена си кръчма (да са събират българе, естественно), че да не скучае. Уреди са!
Понеже не разбираше от пари, банкови сметки, кредитни карти, телефоне, лаптопе и компютъре, остави сичко на нея, тя да са оправа.
Оправа са тя, какво са оправа, ама…
Забрави клаповците и калта на село. Ареса й Испанията – чисто, топло, пари…
У село е мъглъ и кал есенеска и напролет, зимъска там е полюса на студа, а летоска – пепеляк и жега Сахарска.
Глад и мизерия!
Виде тя широкото, убавото, чистото и топлото. Ареса й!
И нека! Нали за това Ванчо я закара там. Обичаше си я!
Ама… Разпръчи са тая жена…
Стана барманка у нейната си кръчма… Чорбаджийка стана. Нека! Нека, ама…
Подбъзи са… Подбъзи са на дръти години!
Срам!!! Стана тя – каквато стана.
У тая кръчма, дето Ванчо й я направи за нейния кеф, влачеа са там секакви. То, уж за българе, ама оная прибираше и арапе, цигане от секъде, шиптъре, маджаре, поляци и… Оная сган – влашката.
Те тия те последните му ебаха майката на Ванчо.
Тамън беше скръстил крака. Тамън са куртолиса и се размечта как ша си гледа унучетата по паркавете.
Разпръчваньето е страшно нещо! Забрави булката му клаповците, забрави децата си… За Ванчо да не говорим.
Мама им влашка!
Ние, от нашия край, понеже немаме турци, никоги не сме го обичале това племе влашкото.
И с право! Никоги нема да забравиме ка са ни удариле курвенската в гръб през „Междусъюзническата“, а и за много други работи.
Заигра са Бенчето с влаха (барем влах да беше, а той си чист циганин влашки), дава му оборота, заложи накрая и кръчмата и забегнаха.
Ванчо са пропи… Тъгува с години…
Оправи са накрая. Тегли й една майна, отгледа си децата, изучи ги, даде им леба, прибра си се на село, стегна си къщата, купи и съседните, направи си бани и кенефе насекъде, басейн си направи и… Заживе си!
Стегна си мазъта даже – камини, теракоте, еленови рога, дърворезба, миндере…
Само пода му у тая те механа остана „на земя“.
Викам му като пиеме там:
– Толкова ли нема пари да удариш барем един ицимент!?
– Тодарееее… Луд ли си!? Помисли с главъта си! Не бия цимент, щото тая моята, ако са излъже да са връне неко ден – прибивам я, закопавам я те тука, циментирам и нека да я дират!
Тодар ГАЛИШКИ
… та кво викаш, Тодаре, женското – “… Разпръчванье е страшно нещо…“ – тоа, женскиа огън, разгори (разгони) ли са, гасене нема… сакчеде са седеле връзани на синджир тука, а излезът ли… ммайко мила, стой та глей, нема куцо, кьораво, сакато, младо, старо, женено, разведено… сичкоту побеснева…
Иван Едрев:
Разказът е много оригинален. Първо – диалектният език, който аз, роденият и живял край морето, все пак разбирам и възприемам. Второ – идеята, темата е съвременна, благодатна за писане, стига човек да има очи да види и уши да чуе. Трето – разпърчването, макар често срещано в такива ситуации, е поднесено също оригинално. Пето – развръзката с небетонирания под е може би най-силният момент в разказа. Защото най-често на пишещите днес проза им липсва въображение, а ти го имаш, приятелю. Аз не съм специалист в прозата, но според мен ти трябва да пишеш. Ако искаш обаче да те разбират всички, трябва да излезеш малко извън диалекта. Всъщност, в това не съм много сигурен. Затова, най-добре ще направиш, ако слушаш себе си. Казват, че родените да пишат имат вграден чип – интуиция. Съветите остават на заден план.
Тоше, ако искаш да ти изпратя моята книжка с разкази, която издадох миналата година, ми дай имейла си. Моят е: ivan_edrev@abv.bg
Едрев, благодаря!
Май си прав за диалекта- колко ли останахме дето го разбираме!? Дори жена ми и дъщеря ми се затрудняват при четенето, а всеки ден ги тренирам.
Но… Влече ме!
Също и повече от темите по които пиша не са интересни за широк кръг читатели – „Лимоня“, „Мишо“, „Селската музика“… Знам, така не се става известен и „тиражен“, но и не гоня това. Просто споделям.
Попрочетох ти някои неща.
За теб бих казал същото без диалекта. Разсказите ти за ТКЗС, партийни секретари и т н вълнуват само хора като теб и мен, които помнят и им се иска и другите да знаят какво е било, за да си направят съответните изводи и да не се допускат същите грешки.
Уви! Никой не си взема поука, но така е и било винаги!
Нищо! Дерзай и ти, па каквото стане! Нали намеренията ти са порядъчни! Все някъде някое семенце може да покълне, но за това трябва и завед, и торно място, и слънчице, и влага… Знаеш.
Песимистично, но все по трудно се намират.
Със здраве!
Варайте човека, добре си пише. На мене ми аресва. Така му иде – така пише и така и требва – що требва да пише на тръноски, за да му разбират сички? Пари ви не ще – сичко е безплатно тука, па земете та са понаучете и виа на нашенски. Я като ида у Сандански, примерно, да не би макетата да ма питат дали им разбирам? Апропо, за непросветените – баш у таа Испаниa на тоа испански, дека ниа го знаем му викат кастилски, сиреч го турат наравно с другите, а не като назе – едни биле приказвале правилно, па други – не. Айде, олан. Та не зема я да напраа една страница severozapad.club и да приемаме членове и членки с приемен изпит по нашенски – ма що па не :))) Колко ти му а – един джеп джанки 😉