За пръв път от бая време не можах да си ида за Тудорица. Бех обещал на един приател още през януари (без да ми доде на акъя да вида кога кво са пада) да ода баш тогива на рожден ден. Едосвах са малко, ма си викам голема работа, ша мине празника и без мене. После ма фана още по-голем яд. Що разбрах, че немало да има кушиа. Къ така нема да има??? Празник има, голем, ора има, коне има, лъкъ има, що да нема кушиа?
Музика има, кебапчии и кръчмаре има, вино и рикиа има. Ма то – ората биле одрътеле, конете биле повече мекерета, лъкъта била кална и н’ам кво. Неа зарад тва. Зееме да оскотеваме, зарад тава а.
Гледам от неколко годин насам – ората не стъпват в черковата (учените глАви го обесняват кът „ритуално христианство“ – че под Коледа са разбира прасе, Зарезан – вино, Тударица – кушиа, Великден – шарени яйца, Гергьовден – ягне и т.н. Масата гледа сал тиа символе, къде повечето са езически остатъци и са не замисля за духовниа празник, кво е и що). Ма и тава а зарад оскотеването.
Празника са а превърнал в казионно отбелезване с пиенье на общо основание. Праим щот то на тоо ден така са праи. Ку неа днеска, мое и след една недея, па мое и откъ са опраим, що сеги нема с кво да купим яденье и пиенье, да му го набиа. Отфръгане на поредното задължение. Нема радос, нема свободъ. Нема празнуване. Даже и прес турско неа било така, връъ му гу. Ку не вервате на мене, питайте Иван Вазов (… веселбата бе изчезнала. Нямаше вече весели хора. Светът е станал угрижен, завзет с работа и се бърза. (…) Преди имаше време и за работа, и за почивка, па и за веселба. Сега политиката не оставя никого да спи и трови кръвта и на стари, и на млади… Това ли им е свободата? (…) Колко ониа свинье одгоре съсипват образованието и духовностъ, толко ората сами си донаждаме от назе си. В геометрична прогресиа. „Що нема да има кушиа, бе?“ Награди немало, нам кво не било къ му а редъ, па тоо бил напраил така, оня иначе…. Ша фана да прибиа некой….
Бе ей, ора! Забравете за малко сичко (…). Идете дзарантъ на черкова, помолете са на Господ, па идете на лъкъта, гледайте кушиата, пийте неко вино с неко Тодар, приказвайте си с ората, не мислете за нищо. За неколко часа нищо нема да стане. Празвайте. После кът наденете бундрука па ша теглите, ма ша ви а по-леко. Ша разберете и къ да а винаги по-леко.
Докъ не почнем да ставаме па човеци нема а са опраи работата. Не требва много. Ку нема на кой друг – кажете на попа, че ви а тежко, питайте го, ма искрено, къ да ви поолекне и го слушайте открито, с доверие. Направо нема да повервате къв е ефекта. Сеги а пос’. Очистете са. Има време до Възкресение.
И ша празваме.
„Бе ей, ора! Забравете за малко сичко…“ Мда, ората май вече са забрайле сичко, ма сичко човешко лазда. Днеска баш че остана сал един стремеж към ламтеш. И пукньица. И най-добриа начин да отпразнуваш нещо е да се одрежеш на матика. Без мисъл и без смисъл. Ма такава е управленската повеля – неграмотно племе – охолен живот за вождовете. Като си помислим – за пръва гОдин и я не съм праил много уважаваниа от мене празник – св. Трифон Зарезан. И тава е млого тъжно. Секи намери оправдание, че е зает с нам кви си важни дейности, та не моа отдели един следобед, да нарани душата. Само тумбаци гньетеме, а душите ни линеат. Бездушието е страшен вирус. И млого бръже префаща. Не а нелечим, ама требе воя, като при алкохолика, който сам признава диагнозата си и решава да се бори. А борбата е трудно нещо. Ниа дириме лесниата. И по таа причина станааме на парам парчета, така разфръгани, та не значиме нищо за никого. И като така, остава ни сал да си чекаме редъ. Па ако има такива, къде се пак сакат да пробат да се преборат с тоа вирус, нека се покажат некък си. Би се фкючил и я. Усещам, че се однасам, затава спирам. Рошковче, тъжно е положението, ама сАмо си нема да се опрай. Има начин, ама дали го ниа сакаме…
Има начин, баце Мите, сал къде ич неа лесен и лицеприатен. Млого ми а драго, че си ма разбрал баш кво имам предвид. Секи од назе мое да са събуди, ма требва а са сепне, въпроса а кой от кво шса стресне. И колко пъти требва да са ръчка. Тава а кът да ти са задръсти ямата – смрад голема и гребане на помия. Ма колко и да ти са не расправа, ку не сакаш да са превръщаш в скот – гребеш и изфръгаш. Моо са поосмрадиш малко, ма откъ ги очистиш са къпеш и готово. Нема такъв, къде да не сака да а чис, има текива, къде не знаат къ да са очистат.
„Мой беден български народ! В душата ти препускат хладни ветрове, в дворовете ти кълне безврие …”
– Георги Калоянчев, 2002 г.
И все пак, „Ее, брат! Сичко а до едно време! И лошото.”
– Йото минутката, Луковит