Чуле ли сте приказката, че в тоа живот един грАди, па друг развая? Един познат ми ги каза оня ден, че бе’ зел да му са оплаквам од битовизми разни.
Тука ша ви прикаам, за едни къде са градиле. И са го правиле здраво, градежа им и досеги седи, моете да го видите на картинката одгоре. Проблема а в тава, че сал си седи. Ма моеше и тава да нема де, що историата помни едни други градеже, строени дваес годин по-късно от тоа, къде ви прикаам за него, къде не остана и пепел от тех. С две думи – расправам ви за сградата на училището в Брегаре, строена 1934 г. Ишчезналете постройки, къде поменувам, са на некогашното вече текеесе. За тех нема и нищо кой знае кво писано. За училището обаче има:
Теа снимки ги зимА од Националната библиотека (вече офицялно не била народна, нищо, че одпреди така пише). Тава a весник „Вратчанско слово“, брой 6 от 24.10.1934 г., с репортаж за откриването на училището в Брегаре (тогива врачанско). Не че съ фала, ма кът глеам таа статиа заемва има-нема 1/3 от целото съдържание на весника.
За строежа на текеесето си знаете, нема кво да ви пущам матряле. Открийте десетте разлики. И едното и другото са строени од ората от селОто, с тейни пари и труд. Разликата а тънка: че едното а доброволно, па другото а доброзорно. И доброволното, дадено за виша ценнос са пази. Ората винаги, даже и у най-мракобесниа период на робството, са знаяле, че образванието а бесценно. Затава винаги шса намерат текива, къде да го запазат.
Ку са зачетете в статиата ша видите, че преду осемдесе годин селОто а било бедно. Бедното (и малко за тогива – с 2500 души) село а събрало пари и а работИло да дигне двуетажна сграда за училище. Нема заеме, нема опществени поръчки, нема таа-онаа. И даже са останале пари за рънъ на дечурлиата.
Една лична историа: коги дедъ ми, Бог да го прости, станал на седем годин, майкя му го не пущила на училище, тава същото, къде го глеате горе, що немАл гащи. Имал сал една риза, къде тичал с неа нагор-надол по лъкЪта. Сиромашиа, да го еба. Тава а било – седем дечурлиа, доведени, заварени, прирОдени, родителете им биле овдовеле през войните и са ожениле да моо гледат дечурлиата. Та дедъ ми не одел на училище, ми си тичал по лъкъта. Добре ма дошле у назе даскала и директора на училището и рекле на бащъ му: „Бае Цене, детето а на седем годин и не оди на училище – глоба.“ Дедъ ми расправа – я кът не знам кво а тава глоба, си мисла, че ша го глобнат с вилата. Сиромаа, моя предеда, немАл пари за гащи на синъ си, ма за глоба ептен немАл, та намерил неко лев, ушиле гащи и дедъ ми тръгнал на училище, вместо да гони бибеата по лъкъта. И те така.
Колко са дръжале ората на учението личи и от словото на отец Булгаков, къде а предадено в статиата. Историата на попа а интересна, той а белогвардеец, от ората на Врангел, заселил са а в Брегаре и а живел тука до краа на живота си. Лаас а бил полковник, ма тава неа важно. Важното а, че четирес втора ели и трета, са дождАле власовци ли, неква друга смрад ли, да дират прогонените бели и да ги агитирват да одат с немците да са биат срещу червената армиа. Попа им рекъл – аз срещу народа си никога нема да ида да са биа. И си останал в селото.
Най-убавото а, че има още в Брегаре ора, къде пазат. Напраи са ремонт на черковата (ма не от ониа с проектете, ми ремонт къкто си требва), сеги стегат и консервират училището (къде а затворено зарад липса на деца 80 годин след откриването) и праат и музей на селото. За музеа ша ви нАпиша отделно, живот и здраве наесен.
Накраа ша ви кажа нещо оптимистично. Има ора къде пазат в целата дръжава. Текива кът назе. Таа събота одих на Черни връх зарад клавирен концерт. Концерта а час от инициатива на сдружение „Военноисторическа комисия“, по случай 100 годин от краа на Пръвата световна войнъ. Oсвен пиано, вкючаше и неколко арии от извесни опери. Певците беа студенти по оперно пеене, неко беа и чужденци (полякинята най-ловеше окото, па и най-убаво пееше, ма тава а друга тема 🙂 ). Беше некъде триес-четирес минути. Наете ли кво а спокойствие горе, зелена тревъ, кристален въздух, пече слънце, полъхва ветрец и са носи звукъ на „Лунната соната“ ели арията на Виолета от „Травиата“, изпълнени на живо, на неколко метра от тебе. И сичкото тава в памет на наще загинале войници и офицере! Ку некой сака да оди на такъв концерт – ша има текива и на Мусала през авгус и на Руен през септември.
Сподеям с вазе началото на концерта: химна „Мила Родино“:
Много пъти съм са питала защо ората по наште селата са живеле в кирпичени къщи на по един етаж, дигнат над мазъта, а в същото време са изградиле такива импозантни училищни сгради. Представате ли си удивлението на едно дете, кое излаза от дома си кирпичен и влаза да са учи в таа заласна сграда. Ми тава си е било „културен шок“ от секъде. Още на вратата босото детенце ще да е било мощно респектирано от „училището“. Па куту иде в клас, то вече е напълно подготвено да са респектира и от даскала и от науката. Ония клети орица, къде са построиле прекрасните ни училища, явно са знаяле много добре, че всичко възпитава, а видимото най-пръво.
Даа, сподеям напълно твойто виждане, Весе. За видимото не знам дали възпитава, ма впечатлява със сигурнос, подгатва почвата за възпитанието 🙂 Даже и да неа била кирпичена къщата на детето, срещата с другиа свет – на знанието, и възпитаването на уважение към него, са си свръшиле работата при огромната час от ората. Проблема а в тава, че брънката а скъсана некъде в средъта на деведесетте и сеги училището изодвътре а станало за кашмер. Ша ви напиша и за тава тиа дена.
А! Правилно!
Не съм се сещала до тоя момент, но като прочетох тия ти думи, се размислих. И вярно казваш за босото детенце и респекта, за кирпичените къщурки и двукатното школо! Ами бедните ни прадеди с „простия“ си селски акъл са виждали училището като храм! Ама истински! И като в храм са въвеждали представлява си!
Сега… Мани-мани!
… полжението е насегде такова… Соколаре, Комарево, Тлачене, Буковец, Нивянин… гледаш го тава училище… с топ да го гръмиш, нема да падне… с къв ентусиазъм и амбициа орицата са го напрайле, ка са делиле от залъка на децата си, сал и само да има къде да учат…