Звъни алармата в другиа край на стаата. Дигам са. Отсреща блокове и прозорци. Пустиняк, сичко още спи. Витоша са види, ма кат през пушияк. От таа смрад, къде дишаме, па ми съъне носоглътката. Ласс много са застоех. Къ и дае. Бръз крос из квартала, по паважа, нема къде другаде, и дваес минути подметане на суплес торбъта във входа. Ерзац движение. Кола/метро по/д асфалта и па завиране в бетонна сграда.
Бюро и компютър. Стол. Кафе в пласмасова чаша. Одене по жегата и по асфалта до други бетоне, бюра и столове и балтаене. Фалшиви прикаски и лицемерие. Парашутисти и сасип. Префръгане от пусто в празно. Па кола/метро. Хипермаркет с ерзац-рънъ. И рикиата зе да са свръша, дееба теглото му. Добре че баре момата си дудне кът истинска жена. Увиквам ги набръже и кя са сръди, баш кат истинска жена. После инги минава. Новини с ерзац-политици. Тиа ку проумеат колко са гламави и къв тумор са, ша настъпи масово самоубийство. Ма тава не става даже и по филмовете, къде толко обичам да ви занимавам с тех. Одвреме-навреме лекции в Университета. Последните мохикане насред един остров още дават надежда на текива кът мене, неколко почнале да оскотеват примате. По горящите очи на приматете са познава се пак, че са од човешкиа род и че дират надежда да си останат ора. Нема изгледи да са претопат в масата от преминалете в нова фаза от развитието ора-полуавтоматични киборги, ма са не знае. Мохиканете са много остареле ма са не дават. Наливат с кофата на приматете, че съ не знаа кво ша остане. И неко филм одвреме-навреме. Промъкнала са болка на неко далечен борещ са примат. На другата дзаран па одначало – аларми, плочки и асфалт, бетонни клетки с мокете и климатици.
Зе да ми писва. Требва а са излезне малко од матрицата. Време е за последното останало место, за Сион. Па сме добре, че нашиа Сион има неколко махали – селска, планинска и морска. Кодовете за него са общодостъпни, ма ги дешифрират сал примате. Такова инги а криптирането. Киборгите не ебават биокодове и си дълбаат къде градъ с бургиите по стариа начин. Ша стигнат един ден, ма сеги още не съ.
Турам ги на дедовиа си и тръгам, след село Горица минувам през сервизниа тунел на ръчно управление и акостирам на дока.
Извлачам са из кораба и ДИШАМ. Буам са в морето. После забелезвам горъта и песъка. Другите примате на брегъ ич ми не обръщат внимание, и тиа ели още излазат, ели вече са излеле из матрицата и инги а през дедовиа.
Момата, тава и а убавото, че насекъде си а истинска, па дудне, тоо път че немало обхват. Ми нема, излезнааме. За чив ми е, я да са къпа и да си лежа на сенкя джиесем ми не требва, връъ му гу. Важното а, че има шишчета и дръва и виното са студи в една кофа, я радиовълни не ям.
Ма па жега ли а… Тоо песък ми изпогори краката, ма на сенкя и във водъта са даяни. И винцето а поистинало, брава. Ялате да видите ква скара съм напраил. Ветреца къде дуа ми а добар помошник. Шишчеата шса опечът идялка.
Требваше и едно шише узо да има, ма нищо. Ша зема на път обратно за матрицата, за профилактика. Ели па кога тръгна за другиа квартал на Сион. Момата напраи салатата и ша седаме. Турнала а сичко връз един цедилник напрао на песъка, па за назе е послала по една кръпа. Зимал съм стъклени чаши за виното, а тиа са са изпотиле за чудо.
Ку знаете колко а прохладен бриза и къ шуми морето… И колко ми а убаво момичето…
Наздраве!