Нищо особено. Втори юни. Петък. Задал се е събор. А Дунава все така си тече. Нищо особено. Време за обяд. Време за биричка. За леко отпускане. Слънчево. Топло. Направо – лято. И к’во? Нищо особено. 12 часът е. И засвириха сирени. Да-а, време за минутка почит. Една минутка. Един миг, в който би трябвало да се замислим, да сведем глави и да отдадем уважение. Уважение към едни щури личности, принесли себе си в жертва, за да ни има днес. Да я има страната България. И нея я има. Има я, но… Живея на улица „България“. И слушам сирените. Стана ми гордо. Може би от уважение, сърцето ми забърза ритъма си. Не! Не от уважение. От болка. От гняв. От безсилие. По улица „България“ изрева някаква западна трошка. Мръсна газ, отворени прозорци и гнусна чалга. Викове и крясъци в стил „е…ье“. Да, това се случи на ул. „България“ точно в тая малка минутка. Дали и в страната България не е същото? Не знам. И не искам да знам. Жалко. Много жалко. Иначе – нищо особено!
(Бях писал едно стихче по един друг повод, но мисля, че и по този също ще пасне)
Ничии герои
Отиват си будните,
за да събудят заспалите.
В пламъци лумнали
тревожат забравата.
Отиват си трудните
за укротяване,
подсейщайки мудните,
че тъй закъсняваме.
Отиват си, мислейки,
че зареждат с желания,
напускат ни с мисия,
но уви, за сън се прозяваме…
На мен датата 2 юни ми е националният празник, понеже съм родом врачанка. В детството си възприемах звука на сирените като нещо много страховито и внушително, обаче паметникът на Ботев у Враца ми ги обясняваше много понятно. И до днеска настръхвам и се просълзявам като ги чуя, заставам права и…в офиса ма питата „кво ти станА, та станА“. Ми станете и виа бе, нема да ви изтръпнат джонгелете. Па що ли ви и не е… макята, сурупуч долен патреотически !
Я пръвиа ми съзнателен спомен за сирените е от бостаня. Бееме отишле с баба ми и дедъ ми, Бог да ги прости и двамата. Скоро ги беа раздале и бе пълно с народ. Коги завиа сирените сички ора спреа да работат и са заслушаа. Тогива баба ми ми каза що виат тиа сирени. После кът ученик един път бех с едни ора в една кола, къде са движеше докъ свиреа сирените. И докъ ниа са возееме, беше на краа на градъ, видех край пъкя един старец, къде пасеше овце. И къ са бе подпрел на тоягата, в яката жега на пладне, чу воя, свали си такето и са загледа в земъта. И досеги ма а срам кът са сета. Затава нема а са напиням, ша цитирам кво си мислех вчера, кът завиа: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=1428&Level=2