Видвале ли сте ора, къде по принцип са с добро образование, ма де факто са си уникални простаци. Оно тава, простотиата ни се учи, ни се назаем зима, ни па моа се отъвнеш от ньеа. Она си е като сенкята на човек – къде и да идеш, она си е се негде около тебе. Само къде, ако а облачно, нема да се види баш, ама си е с тебе, аха. И простотиата така – ако нема поле за изява моа си се таи у душицата, ама дойде ли момента, майкууу – йела глей!
Имаше един личен влъчедръмчанин, известен у средите на специалността си като гулем майстор, ма у средите на обикновените сеяни от град Вълчедръм беше еталон за прустащина.

Сигур требе да разграничиме манко двете понятия: прос човек и простак. Пръвия си а обикновен човечец, не дотам наясно с естествените науки и некои общи понятия, като морални ценности например, но си знаа докъде му се простира чъргата и нема некви претенции за нещо повече. Вториа тип е по-опасен. Тоа нема никакви задръшки и ич не би обърнал фнимание на общественото порицание, примерно, относно неадекватното му дръжание сред други ора.

Такъф човек даже има претенции за нещо повече от другите и дръжи да си покаже магариата пред колко се може по-голема аудиториа. Офф, такива „научно обосновани“ пледуарии само отвлачат фниманието на читатела и го отегчават, та затава – на вапроса:
Пенко Шилбока беше гулем художник. Ама истина голем! Дипломиран вишис у художествена академия и много от извесните имена у тиа среди, които са му биле даскале, му сваяа капа за таланта му. Колко време мина, колко вода изтече, колко строеве се смениа, ама и до днеска отстрани на наркопската сграда, къде се помещава сладкарницата, стои ньеговото произведение.

Един конник, от тиа, аспаруховите, дигнал коня на задни крака, некак си победоносно размаиня копие. Тука да ме прощават познавачите, ако бръкам понятията, но мислим, че е по-скоро скулптура, отколко картина. Къкто и да е – та тава нещо не а мръднало до днеска, ни се а подрушило, ни боята му а избелела. Колко дъж го а валело, колко сълнце го а пекло – не мръда! С кви матреале, с кви бои го а правил, сал он знаа – факта е там, на стената! Майстор, ф истинскиа смисъл на понятието! Естествено, не само тава е оставил.

Пенко беше и даскал по некое време по рисуване и трудово, ама си личеше, къ му се не занимава с невежи дечурлиги като назе. Само да надушеше неко по-ориентиран къде тава искуство ученик, целото му фнимание се насочваше къде ньего. Е, така си е – не от секи майстор става даскал, да не кажеме, че едва ли от неко даскал моа стане майстор де. Кога говореше за изкуството или правеше нещо, я скулптурка, я картина, я плакат за манифестациата на пръви май, Пенко ич не обращаше фнимание на външниа си вид. По некое време вече толкова биваше убрендзан, та трудно можеше да го познааш. Единствено по осанката му – добре изразен тумбак, изфръкнал нади колана, прилично едра фигура и прическа, която и генератор на случайни величини не би улучил, можеше да се разбере, че тава е Шилбока.

Обикновено ората на искуството са такива – пренесли се у света на образите и идеите, с които им е пълна главата като буре с винарки, не се фпечатляват от подробности като външен вид. Все изглеждат едни такива неглиже – рошави, опърпани, с измачкани тениски или ризи, облечени с дреи у невероятни комбинации, къде ако ги видат я Долчето, я Габаната, че си съдерат дипломите.

Пенко имаше една голема страст (освен искуството) – най-много обичаше да еде. Ама не да еде, а да пюска. Да се нагньете до гръмванье, да пуфти и да му се ще още и да нема къде да го тура. И нема значение къде го прави – сам си или у ресторанта или на гарата или на госке, никакво значение. Беше едно душепогубващо мясканье, едно разкрътващо уригане, съчетано с изфръкване на недосдъфкана рана право срещу събеседника, ако имаше такъф. А, имаше един момент, къде даже и Шилбока можеше да испита некакво чуство подобно на неудобство или сконфузеност, ама не чак па толко. Тоа момент беше тогава, кога го напъваа газовете. Не че му беше незгодно да пръдне, ама даже на ньего самиа му ставаше гадно от аромата, та му влияеше отрицателно на апетита.

Неудобството от звучната пръдня Пенко го беше излекувал одавна. Беше одил при един доктор и му се беше оплакал, че много пърди. А доктора му беше казал, че след таково количество рана е нормално да пърди и не требва да се задържа, що е лошо за стомаха. Като гербова марка му се беа запечатили у съзнанието, думите на доктора:

„Умния човек, държи преди сичко на здравето си, отколкото на културата!“ И Шилбока като един умен човек неотлъчно следваше полезниа съвет.
По време оно у сички селища като Вълчедръм инфраструктурата беше еднотипна: една поща, един ресторант, един универсален магазин, един гастроном, една аптека… И понеже страстта на Пенко към яденьето беше неизлечима, он често се навръташе у гастронома и дебнеше кога че докарат пресна мръфка.

Така един ден он знааше, че че докарват карантия и през петнаасе минути надничаше и питаше магазинера: „Томо, дойдоа ли?“. Беше есеньо време, клонящо нагде зимата. Пенко одеше с един балтон, къде сЕ се опитваше да му закопчаа единственото копче и тумбака му се го разкопчеваше. Беше ладавинка и Пенко одеше с ръце у джебовете – иде до киното, върне се у гастронома, иде до сладкарницата, па у гастронома, докато най-после дойдоа прословутите карантии. Шилбока се изтъпани пръф пред тезгява и вика:

– Томо, турай шес-седам кила!
– Абе да турам, ама още не са ми докарале пликовете. Имаш ли неко торба у тебе или неко весник?
– Аде бе, съга па пликове нема! Айде мери на кантара и турай у джебовете! – и отворил джебовете на балтона.
– Е, къ така у джебовете?
– Те така! Давай!

Е, кво да прай човека, отмерил му там килата и напълниле двата джоба, доволно длибоки, да сберат карантиите. Ората от опашката зяпнале и зашушкале нещо. На излазанье от гастронома, Пенко чул нещо да се говори за ньего, за образованието му и за карантиите. В тоа момент изплували в съзнанието му думите на доктора и он тутакси ги перефразирал. Обърнал се нагде спокойно чекащите ора да докарат и пликове и рекъл:

– Образованието нема нищо общо с културата! – позамислил се манко и добавил – …и с яденьето! – бръкнал си у джебовете и си пошъл.

И е прав…