(Въведение за уважаемия читател:

Почитаеми читателю,

За да си наясно с писания като долупредставеното, ще е добре да бъдеш информиран за една друга действителност, която на пръв поглед е леко причудлива, но съвсем реална в главите на посветените. Става дума за една паралелна на Северозапада вселена, която всъщност е в много тясна връзка с нашата действителност. И благодарение на съществуването на алтернативната реалност и връзката ни с нея, ние все още сме тук.

Не са много посветените, но броят им постепенно расте. Това е бавен процес, който изисква голямо търпение, достатъчно придобит житейски опит и стремеж към прозрение и мъдрост. Има такива хора и те имат достатъчно добри послания към разума на северозападния индивид, който се слави със своето премъдрие. Едно такова място, известно със своите будители и начинаещи ученици в паралелната вселена, е Кулския дао дзен манастир, находящ се естествено в „перлата“ на Северозапада – гр. Кула. В оная алтернативна реалност, манастира се намира на мястото на бившия базар, до граничния пункт със Сърбия. Това място е избрано неслучайно. Там е един от притегателните центрове на вселенската енергия, която, поемана от тамошните монаси, се трансформира в знания, мъдрост и просветеност, които биват телепортирани в нашата реалност, с цел – оцеляването ни. Двете паралелни вселени съществуват неразривно свързани и докато я има едната, ще я бъде и другата. Но за да стане това възможно, единственото необходимо условие е съхраняването на традициите. А както е известно, всяка традиция се спазва с наздравици. А наздравиците от своя страна, традиционно се правят с… вино. А виното, което е запазената марка на Северозапада е…?

Да, скъпи читателю! За да го има северозада, трябва да го има и… белият отел. Има бел отел – има Северозапад, има дзен, има просветление, има живот.
Нема бел отел… а-а, нема „нема“! И така, надявам се вече съвсем разбираемо да приемаш подобни на долуизпечатаното. Защото има не малко „посветени“ от „дзен-Северозапада“, които имат какво да представят тук. Надявам се да го сторят. Извини ме за досадата, драги читателю, приятно четене и… наздраве! )

Тиа, зимните месеци, у Кулскиа дао-дзен манастир беа по-спокойни и даже леко скучни, за разлика от останалете сезони. Валеше мокър снег на парцаье и вънка сичко беше побелело и утънало у снег. Светата обител обаче беше яко заредена с провизии и дръвен материал за горенье и вътре беше топло и уютно. Зад стените на манастира цареше атмосфера на просветление и струеше дзен отсекъде – особено откъде магазата.

Там Вин-Це-Пий одеше с един голем тефтер и праеше ревизия на бидоньете. Требваше да збере пълна информация за количеството и качеството на тава къде а останало и документално да удостовери тава къде а изпюскано, по кви направлениа а било отпущано.

Така а! Идеше време да се подава данъчна декларациа у НАП-ата и требваше така да нагоди нещата, та с ДДС-то, къде евентуално че си го върнат, да моа си платат акциза, що есенъска и рикия сака се вари. Абе, маани! Не беше му леко. И като му беше така напрегнато, поспирваше пред секи бидон, въздишаше умислено, кръцваше канелката и с едно бурканче от пюре от моркови и ябълка, поцоцваше – ем за проверка на качеството, ем за възстановяване на душевното равновесие. Сенсей Мичи-Куро знааше за слабостта на Вин-Це-Пий към ферментиралиа гроздов сок, но пък оценяваше и икономическите му умения (като например – да борави с фалшиви фактури от Илиенци). Затава спокойно му беше поверил задачата у магазата, като беше зел предварително мерки да нема големи издънки.

Наскоро у манастира беше постъпил един нов ученик. Кааше се Крум-Чо. Според ньеговите думи, идел некъде от изток, от некво место, къде му викале Центъра на вселената. Ама сЕ таа – ако ще от гъзъ на географиата да доажда, тук значение имаше само едно – ставаш или не ставаш за монах. И така, Крум-Чо беше на предварителен договор с изпитателен срок. У тоа ден младиат ученик имал за задача да поддържа пътеката до кенефа чиста и да се не залежда, да се не прибие неко монах с тиа налъме. Нелека задача, имайки упредвид неспиращиа снег и стотината метра, на които бил одалечен кенефа от зградата на манастира.

У магазата Вин-Це-Пий все по-въудушевено си връшел работата. Даже го обфанало един такъф ентусиазъм, че почнал по-чвръсто да отфръга дейнос. Ама толко се ентусиазирал, че по едно време усетил, къ ентусиазма слаза нагде гъзъ му и… зафърлил и тефтер и све насвет, надал боен вик и побегнал къде кенефа. Пъта до там бил доволно дълъг, за да моа пустиньосва неколко минути без да запре:

– Кой греба с бурканя сирищеее, ньеговата семкя да набримчим я… и т. н. и докато тръчал и пцувал, минал покрай Крум-Чо като вирушка и оня паднал по гръбина у снега:

– Сенсей… рекъл да каа нещо ученика, ама било вече късно. Сакал да му каа, че преду пет минути един монах, с едно списание, с некви плеймейки, отишел по голема нужда. След миг се чула една тупурдия, едно квичене, едни нечленоразделни звуци, гарнирани със звучна, редка пръдня, последвани от два гласа облекчителни стонове. Естествено, таа гюрунтия веднъга предизвикала юбопитството на целиа манастир и сички монаси се биле залепиле вече по решетките на прозорците да глеат сеира…

След малко вратата на кенефа изскърцала, отворила се бавно и разкрила интересна гледка: Вин-Це-Пий със свлечени гащи и физиономия изразяваща смесени чуства, на облекчение, изненада и страхопочитание, а монаха, все още седнал на клекалото, у едната ръка държал списанието, у другата – пулсиращото мъжко достойнство и изразявал едновремено удовлетворение, благодарнос и олигофренизъм. И двамата естествено обилно офекалени, но тава са незначителни подробности.

Сенсей Мичи-Куру, естествено не бил изненадан от случката. Винаги бил подготвен за кви ли не свинщини от личниа състав. И винаги, и у сичко намирал поука и дзен. Преди да премине на философска вълна, се провикнал към зяпащите:

– Кво глеате, бе, чекиджии? Фръгайте ги тиа двамата у снега и догде се не омиат, тука да не влазат. А па ти бе – обърнал се сенсея къде Крум-Чо – кво си се отрещил? Яла вам, блъивец такъф!
Тутакси ученика забол лопатата у снега и се явил послушно пред сенсея.
– Я кажи ти бе, говедо недосисало, разбра ли поуката от таа идиотщина?
– Аха, разбра!
– Кажи да чуам де!
– Е па-а, с гол ентусиазъм и гол –й, майтап на гол гъз се не прай!
Мичи-Куру погладил с леко задоволство брадата си и си помислил: „Па моа и да го бъде.“ След това строго му заповедал:
– Бегай да изчистиш ониа говна и се прибирай!…………..

А близо до камината таралежката Дуца беше намерила огризка от круша и се беше натрътила да а еде. Покрай ньеа, целиа удървен от възбуда, обикалял зелениа гущер с надежата да намери негде пролука и да и го бодне. Дали е намерил кой знаа…