Ейиии….! Какво нещо беше едно време, брей…! Който е от „Северозапада“ няма как да не знае за Дико Илиев и какво нещо беше за всяко село духовата музика. На почит! Няма това, няма онова… Музикант ли си, уважават те повече и от кмета, и от председателя на ТКЗС-то. Ще попитате защо? Ами тогава всичко живо хоро играеше и не се минаваше ни сватба, ни погребение, ни новобранска без музика, а и рожденни и особено имени дни. За събора, 1-ви май и 9-ти септември – да не говорим. То не че нашите хора бяха големи комунисти. Една трета, вярно, бяха комунисти и то от върлите, ама една трета бяха фашисти, пак върли, а най върли бяха земеделците, но не от крилото на БКП. Останалите – неосъзнати цигани, които подкрепяха който почерпи.

Това разделение нямаше значение кога засвири духовата музика. Тя обединяваше всички. Кой се е скарал на политическа основа, кой на родов или комшийски принцип, кой коя булка е обарал и после се гледат на кръв цели поколения – няма значение! Засвири ли Пали Вачковски с флигорната и на най дъртата бабичка ѝ заиграе сърцето, младите булки се разкършат в кръста, а на мъжете им се допие непреодолимо. Няма стари, няма млади – всичкото е „под общ знаменател“!

А на това „Трифон Зарезан“ или „Бабин ден“ още повече се обединяваха хората. Нали е за ядене и пиене. Кой е луд да не се обедини? Веселба страшна! Стари, млади друсат хорото и им е все тая комунизъм ли е, демокрация ли, или монархия.

Хората си работеха. Всеки си имаше къщица, лозенце, градинка, прасенце и ако не крава, то поне козички и овчици. За кокошките, пуйките и гъските да не говорим. Не се „броеха за стока“. Вярно, повечето нямаха „талавизори“ и „ладилници“, а по онова време и дума се не чуваше за „интранет“ и „фейсбуки“. За това пък се веселяха и хич не им дремеше за „международното положение“. Само бабичките се притесняваха, че ще дойде „жълтата раса“ и ще им вземе къщичките. Така било писано в „Библията“. То, като се замисли човек натам и отива, но тогава всички си живееха в блаженно неведение за глобалните проблеми. На село беше важно да имаш вино и ракия, туршия и компоти, и колко кила ти е прасето. Останалото е суета! А! Беше важно да има и духова музика. Иначе няма купон, а от там все едно няма нищо.

А какви музиканти имаше… Пали Вачковски като надуе флигорната, Муско циганина като извие с кларнета, Доко Велин като даде ритъм с алтата и тогава Ненко Бандъка поеме с валдхорна, а Вутко Колара тупа ли тупа… Другият циганин, пак Муско, като затрепере на барабанчето, па то ти се разтрепере джигера. Синхрон! Хармония! А младите булки и моми друсат ли друсат цици. Феерия…

По нашия край противно на поговорката: „Музикант къща не храни“ всички родители, особенно бащите, искаха синовете им да станат музиканти. Види се всички са завиждали на „духачете“, които сигурно и техните булки са гледали с мазни очи. Ако не целия оркестър то поне солистите.

Времето на духовата музика почти беше минало. Взеха да се показват оркестрите, а те хем по евтини, защото по малко хора свират, хем и с певици. Обикновенно завъртени циганки с дълбоки пазви. Ама за баща ми, а да не приказваме за стареца /дядо/, кой ти гледа? Неосъществените мечти на поколенията се въплъщават в децата. Никой от дъртите не го интересува, че иде ново време. Важното е детето му да направи това, за което той е мечтал.

Така аз се видях на първо ниво – училишната духова музика. Тогава нямаше училище по нашия край без духова музика. Манифестации много и без маршове, патриотични и комунистически не можеше. Там беше и цедката. Кой ще става за селската музика и кой само ще „опъва тромбоня и носи тупаня“.

Е, доказах се! Двамата с братчеда заедно започнахме да свирим, защото сме и набори, ама брата на баба, валдхорнист, селски пъдар и прочут пияница и курвар, отсече, че само Тошко ще стане музикант, защото като съм свирел, флигорната ми била накриво и съм гледал „под око“. А братчеда бил кротък и не знаел как се държи инструмента.

Засвирих и в селската музика. То не беше радост, то не бяха излъскани инструменти, завистливи погледи и скрити момински въздишки… А кога отидох да уча във Враца, на манифестациите лично баба и брат и идваха от село да ме гледат как водя училището. Цветя, хвалби, гордост… Не ти е работа!

Само че дойде после казармата и ми прекъсна кариерата. Ползата ми там само беше, че бях „сигналист“ /тръбач/, ама имаше уредба, дето да буди войската и да казва кога да се яде, а па за „тревога“ виеше сирена. Техниката ми изяде хляба. Накрая завистници ми напълниха тръбата с пясък и лесното свърши. Никой не купи друг инструмент и тия, дето само гледаха как ям отбрано ядене и не бягам на физзарядка кротнаха. Прехвърлиха ме в батареята при останалия плебс на общо основание.

/Тука минувам на диалект за колорит, а и „за бог да прости тоа език“./

Къ и да е! Не се отчаях, щото на казармата и викат „срочна служба“. Има си срок. Вали, вее, гръми – ша свръши. А после ша си свира, ша ма канат по джумбарета, а там ша въртът булките гъзове пред мен и нема да си е ни една. Нали съм музикант!
Добре, ама времето на дуовата музика ептен мина, дока са уволна. Слушаше се само по селата, а иначе „диско-миско“ и оркестре. Нищо! България не е само от градища. Но по село не останаха млади ора и зех да свира само по погребения. А там само свириш едни и същи 2-3 траурни марша и изобщо не напредваш в кариерата. Нема хора, нема ръченици, валсове и румби… Само дека има пиенье „за бог да прости“ и по един пешкир наместо плата.

Верно, като са напиеха старците и се си намираха повод да издрусат по едно оро. „Покойникът много бил веселяк и грех било да са не почете“. Така накрая погребението заприличваше на кръщене, ама нали и до сега сме си езичници. Древните траки са се радвали кага погребват. Оттървал се е човекът, демек.

Ама и старците дека викаха: „Я свирни едно оро за „Бог да прости“ човека“ и тие измреа и останаха само набожните бабички, дето като се напиехме накрая и искахме да почетем покойника с нещо по весело от младостта му, само ни чумосваха и кълнеха в неусвест. Нема ора, нема ръченици – забраихме ги. Само:“Вий жертва паднахте“.

Така един ден, като доде брата на баба да ма вика за поредното погребение, баба изпадна в бяс и го подгони с камъни надоле по улицата, щото: „Освен да съм са научел да пия, друго немало какво да зема от него. Я съм щел да уча за инженерин и флигорна ми не требвала“.

И те така те! Свръши ми кариерата на духов музикант. А така накриво свирех с флигорната и така „под око“ гледах… Остана ми само пиянството и мерака по кръшните булки, та и до сега. Е, и кърпите от погребенията. Цел живот има с какво да се трия от мърсотията!

Афтур: Тодар Галишки