Така, така, така-а… Къкто вече споменахме у едно друго пруизведение, за секо населено место у Северозапада си има запазена фраза. Нали се сещате ква беше она за китното местенце, центъра на вселената, секси-дупето на географията, наричано с миловидното и душепогалващо име Вълчедръм? Сещате се-е, сещате! Обаче не а лошо да споменеме, че и за секо селище пА у тоа географски отсек си има по един характерен въпрос, показващ силната юбоф на местните към информацията относно икономическото, политическото, социалното и най-вече, от демографското състояние на местото.

Такъф, особено характерен въпрос за вълчедръмченье е: „Абе ей, кой е умрел днеска?“ Ако некой рече да напрай статистика на тоа вапрос, сигур че се отрещи. Само за един ден може да бъде зададен барем над иядо пъти. И тава е днеска, що жителете са къде 3-4 ияди, а у по-добри времена, га беа над 10 ияди – предстаате ли си?! Откровената юбознателнос на населението къде тоа демографки въпрос е обяснима. Просто нема к’во да се случи (Тангра пеат „…освен да се влюбиш“, ма тук тава не а модерно) и най-истинскиа сеир тук е да умре некой. И колко по-млад, колко по-здрав, колко по-полезен е човека, сполетела го таа неизбежна участ, толко по-голем е сеира, толко повече са поводите за приказки, коментари, разсъждения. Обаче! Обаче се случва, макар и като изкючение, неко ден епа никой да не умре. Е, те тава е скука! Без никаква новина! Бах маа му! Тогава има едни индивиде, къде са като болни, че не моат да разнесат нова информация и дЕ ли обикаят, да разберат, дали па случайно неко много дръта бабичка ели старец не а се обесил и още не са го намериле или нещо те таково те. И от ужас, че нема нова клюка, земат, та измислат неко слух за некой. Може би, такъв беше дена фчере? Знам ли? Ама те, у кратки линии, къ протече дена, от гледна точка на тоа съществен въпрос -„Кой а умрел?“
Прибирам се негде къде обед от оня пенисозавръшващ град у централното вселенско место (демек – насред гъзъ), улазам си дома и телефона ми некак си демографски ми звъни. Обажда се един приятел, до когото е достигнал слух, с вече отговор на актуалниа въпрос и стресиран, дири повечке информациа. Обажда се на мене, що с човека, който е удостоил с благодатната информация разносвачите на такава, сме израсли от мининки и сме комшии и приятели и т.н.. С въпроса си „Чул ли си нещо за Манчо?“(името е условно) и мене ме побиа тръпки. „Кой ти каза бе?“ – питам го я, он нещея баш да каже. Почвам да се обаждам по познати, що некак си ми не а удобно, да се обадим на Манчо и ако ми дигне, да го питам: „Бе ти що не кааш, че си умрел, бе?“. Снахата живее у бащиния ми дом, къде сме расле с потърпевшиа, и она нищо не знаа. Маки ми и баща ми и они не са чуле нещо, ама не смеат и да питат. Подир манко ми звъни друг приятел, със същия досадно-стресиращ въпрос. „Кой ти каза, бе?“ – отновом питам, оттам загъмавят пак работата. Бе, деаба, нема ли кой да ми каже, кой е научил таа новина и е ръгнал да е разнаса. Цел ден у неведение и се един и същ въпрос. И като питам: „Кой ти каза? , секи дръпа надире. А-а, що го не заеба?! Зафърлих я телефона, стана време за следобедниа фитнес-конкурс по белот и запраших нагде спортната зала. Рекох си, че ако има нещо верно у тоа слух, барем комшиите и близките че бъдат известени. Що го не …!
Спортната полувечер прикючи и се прибра дом. Ама отвътре си ме гьодже. Зех си телефона, а он с 10-ина неприети повиквания. Едното беше от снаата и тава ме понаежи. Звъннах, а она ме пита, разбрал ли съм нещо, демек верно ли а или не. Па като е подбрах: „Ма ти мене ли че питаш верно ли а, като там сте врата до врата? Цел ден никой нищо ли не разбра от вазе? Кви сте виа ора?“ Она се посконфузи, рече, че у ньи си свети като сека вечер и я реко, айде лека вечер, па щом виа нищо не сте чули, значи е слух. Обаче реко да се обадим последно на друг приятел. Звънаа му, а он с диганьето, запяска: „Ду жено, един по един де! Комшиата ми тропа по пенджера, ти ми звъниш по телефона, Манчо ми тръка времето по скайпа от 20 минути…“
Я по-натам го и не слуша. Зех едно шишенце ракийца и отидо при ньего, разказа му историата, посмеаме се, побъбрааме, попинааме и се прибрах спокоен. Е, нема начин! Че му прайме на Манчо възкресение! Умре му орисницата!Само къ да му каам, че вчера а бил умрел?
Извода знаате ли къф е? Я вече знам! Извода е, че Марк Твен има вълчедръмска жилка. Нема начин да не а така! Откъде иначе че му дойде на акъл онаа крилата фраза:
„Слуховете за моята смърт са силно преувеличени.“