Един приятел – изобретател, веднъж ми разказа следната история за бръснаря, живеещ в неговия блок. Между впрочем моят другар е изобретил машина за претакане на кисело зеле, но на техническите му умения ще се спрем в други разкази. Ето и самата история, записана от мен по спомени.
В нашата кооперация на последния етаж живее един бръснар, бай Анани му викат. Набеден е за берберин, а по призвание повече му отива да е касапин и джелатин. Бръснарницата се помещава в дома му, заедно с цялото му домочадие, включващо пет деца. На бай Анани това изобщо не му пречи – живее като в комуналка и си пита шушляка. Яде пръжени яйца, типов хлеб и кремвирши, и спи на един опикан дюшек, който заранта само го обръща да поизсъхне, а вечерта пак го връща у първоначално състояние. Жена му също е набедена фризьорка като него. Заплождал я е пет пъти, изглежда е следвал принципа „Жена, която е непразна, не е верна”, което обяснява и усърдния му труд по въпроса.
При тая архаична личност се влачат само старци, да ги стриже за по 50 ст., ама половината от тех умират още по стълбите. Тая древна клиентела първо с шаман я дигат от домовете, после тръгва да се катери към бръснарницата на последен поход преди отвъдното. Ходят нагоре по стълбището тия ексхумирани трупове, като зомбита с изпънати ръце и да ги питаш за кога им е да се стрижат, като и дългосвиреща плоча немат време да прослушат…
Което ми напомня за един старец пред пощата, понесъл торби с праз лук, дето мина през мене като оса през паяжина, та да си вземе телефонен указател. А аз му викам: „Абе, дедо, за кво ти е тоя указател, като тебе скоро требва да те отписват оттам!”. Та и клиентите на салона беха същите. Станали само на кости и не ходят, бе, те пъплят! Пъплят хванали се за парапета като за нишката на живота, доближавайки се до миризмата, носеща се от ателието. Може би и по нея се ориентират, щото са глухи и кьорави. А как мирише… Все едно на Тутмос Трети си му отворил саркофага, само дето бинтовете и парцалите ги нема. Тутмос е по-стар от Тутанкамон, неговата пирамида е най-малката, но най-старата, то даже и на пирамида не е приличала. То и това тук толко прилича на фризьорски салон.
На бай Анани в ателието е много страшно, имаш чувството, че чудовището на Франкенщайн там са го създавали, съшили са го надве-натри от умрели по стълбите клиенти. Вътре е като крематориум, мъждука една 20-ватова крушка, то такива отдавна нема. От „Елпром” не ги произвеждат почти век. От онея, с хартиената опаковка, на Томас Едисон прототипът за крушка. А свети целодневно лампа, понеже прозорците са толкова мръсни, че слънчевите лъчи на 100% се отразяват и ако станеш отвън, като с лупа че те опекат, кожата ти че се напука. Вътре се носи аромат на плод-зеленчук, от некогашните, къде имаше зад тезгяха един продавач с омазана синя престилка и молив зад ухото. Същата воня те лъхва – на гнили картофи, домати, чушки, прокиснало зеле и мухлясали туршии. А тука в бръснарницата прибавѝ и миризмата на попикания дюшек. Мани къде мирише, то си и е страшно там!
Самият бай Анани като един плътеник допълва обстановката изцяло – облеклото му е бела престилка, омацана навсекъде с архаични гозби, дето вече не са актуални у днешната кулинария, яката му е станала лъскава от мръсотия, прилича на кожена, и като я огънеш, се връща в първоначалното си състояние, подобно на ластик. Има повече мръсотия, отколкото яка в нея, ама това е друг въпрос, касаещ учените от БАН. Косата му е като на Радован Караджич, а в брадата му Петър Берон, ако се поразрови, че открие нови животински видове. Въобще целият е изваден от фестивала „Златен Кестен” за стари градски песни, където ще го сбъркате с Аспарух Лешников. Изтръскали са го от нафталина и са го пущили в света на живите. Той сам не знае по тоя или по оня свет ходи, ама откъдето са го изровили, вече натам се стреми да се прибира. Фосил, който е учил у килийно училище и е писал с пръчица у песък. Съвременник на Магнаурската школа. А да видиш само с какви сечива работи, че ти падне капата! Оръдието на труда, даващо поминък на тоя изнурен старец, набеден за фризьор, е ръчна машинка от Бронзовата ера, дето най-вероятно е стригала Георги Димитров като ученик. Един гребен ползва, като чесало за кон! От ресане през вековете зъбците му са се изтрили наполовина. А бръснача му, да ти не говоря! Нащърбено острие, с което бай Анани, като нема клиенти, си реже ноктите и си стърже петите.
Само ще ти кажа, че четката за сапунисване е от четината на шопар, който е прародител на питомната свиня. Еволюционна брънка, която е изчезнала като конят на Пржевалски. Бръснарският стол прилича на онея електрическите, с ремъци, та да не избега случайно некой клиент. Огледалото е практически вечно, у египетските пирамиди такова са ползвали – парче ламарина, а на нея залепено домакинско фолио. Па може и оттам да му е, Тутмос лично да му го е подарил, след като бай Анани го е подстригал. И да падне това огледало, нема трошене. От неизмазаната стена стърчат два чучура като от Извора на Белоногата – две пререзани тръби с кранове и от тех шурти вода. И един мъх около теа чучури избуял, да ти е кеф да го гледаш от научна гледна точка – то като туфа трева, ендемичен вид, защитен от закона, у Червената книга турен. На едната тръба с мъка е закачен ръждав душ, с който жена му мие на клиентите косите у една мивка. Самата мивка, къде ги плакне, представлява строшено биде, облепено с лейкопласт, да ти не среже врата и да не вкара бай Анани у затвора за клане.
В „салона” е като в крипта – сумрачно и душно, мирише на въглероден окис и тъга. Същински мавзолей! Въздухът е дишан неколко пъти, та добре, че е мъхът на чешмата, да прави фотосинтеза и да го обогатява малко с кислород, да не умрат посетителите на бръснарницата. Бабичката, жена му, нали и тя е фризьорка, та подстригва също. Къде види, къде не види на тая светлина, кръца с ножицата. И понеже е ниска, качила се е на една касетка от домати и с подскоци стриже. Ама с една лозарска ножица, дето не е острена, а е клепана на наковалня! То това не е ножица, ами е уред за инквизиция, забранен от Женевската конвенция. То не реже, ами къса! После косата ти става се едно си скубал трева с ръце. Коси с тая крива ножица, както смъртта коси душите на хората. А как боядисва другите бабички, ако знаеш! С боя „Арома” от 63-а година от първите партиди, експериментална. Натроши я у едно хаванче, че е спечена, разтвори с АМВ разредител, забърка отровна смес и маца с една четка за боядисване. Клепа, като че се едно маже дограмата с блажна боя! Още малко, че земе и с мече да ги минава, за по-лесно. То затова бабишкерите ходят със зелени и сини коси, щото тея химикали дават реакция и окисления с живата тъкан.
Дедо ми отиде веднъж да се подстриже при Бай Анани и се върна като пострадал от осколки след терористичен взрив на магазин с голяма витрина. Беше целият бинтосан и с кървящи рани по лицето. Добре, че го не закла тоя корифей в коафьорството, този стилист от миналите столетия, това чудо на фризьорския занаят!
Обаче колкото и да беше обвит в слава и величие, един ден бай Анани умре. Потокът от клиенти секна и във входа стана тихо и пусто. Сега жена му седи на балкона и се подпира на един лакът като стара къща на дувар. Останаха ѝ само децата. То и те не са редовни, като се напият и скачат на въже в 3 часа през нощта. Една съседка отишла да им направи забележка и тея, както си говорели, я бутнали по стълбите, та и строшиха ръката. Баща ми една вечер се качи, щото не се издържаше от шумотевица, и какво да види – двама от синовете му завързали за един стол третия брат и го пръскат с воден пистолет. Той ги погледал, погледал и си тръгнал.
Макар и преселил се в отвъдното, Бай Анани живее в нашите сърца вечно! Много хора го помнят и си милеят за него.
Слизам веднъж пред блока и гледам едно привидение иде към мене и вика:
– Момче, още ли работи тука оня, големият бръснар?
Поогледах го, видех, че е от неговите набори и му казвам:
– Нема го вече, премести се.
– А къде мога да го намеря? От 2002 г. не съм го виждал…
– Ами, ловиш трамвая двойката и на последната спирка влево – упътих го аз.
– Там ли му е бръснарницата? – пита ме оня.
– Не, там му е вечният дом. Гробищата… Разтвори се във вечността. Викаш, от 2002 г. не си го виждал… Абе, като те гледам, май и оттогава не си се стригал, мязаш на Джими Хендрикс у главата, от косата ти пет юргана могат да се напълнат…
Никола Стоянов
Разказ от книгата „Наклонена точка“, излезнала съвсем наскоро, още пари. Пишете тукее на автора да ви праща от тава неповторимо четиво:
pluhove@mail.bg
Много е симпатичен разказа! Пусни още един, та да имаме две точки. Може линия да прекараме! 🙂
Невероятен! Такава мисъл, наситена с толкова свеж хумор…това е уникално!Смехът ми предизвика дрънчене на прозорците и вой ,та комшиите помислиха ,че мъжът ми ме бие.Децата се изпокриха и само с едно око ме поглеждаха да не съм умряла.Адмирации Никола и продължавай все така!!!
Ох, така не съм се смял :-)))))) Благодаря!
Не мъ кефи. Мяза ми на шопска простотиа.