Улица „Първа“. Така се казва наща улица у село. Що не са й дали некое човешко име, е отделен въпрос. Та на тая улица кажи речи съм израснал. Първа е за мене у много отношения. За първи път карах колело там и естествено за първи път там ожулих колената. Първа и за много други работи.

Едно време, като тръгнехме с брат ми отдоле  до горе, виждахме около дваесетина човека. У първата къща у лево живееха бабичката Камена и дядката Ставри. Камена ми се падаше прабаба по неква линия. Тихи ора, минавахме покрай тех и они ни поздравяваха и ни се радваха. От другата стрън живееха баба Цена и мъжо й Тоша Балтов. Товареха ни с ябълки и череши и квото имаха по градината, се едно им бехме  унуци.

Отгоре нади  Камена и Ставри живееха Баба Замфира , викана на галено „Дзуна“ и мъжо й дедо Кръстьо. Не мърдаха от една дървена пейка почти по цел ден и нищо не им излизаше от погледо. Срещу них живееха дедо Георги и баба Мария. Старецо беше манко по – мълчалив, а бабичката беше много блага и ни беше кеф да я срещнеме.

След  тех беше достолепната баба Кръскяна. Отгоре  нади  Дзуна живееше баба Финка. Много често ни викаше у тех и ни пържеше яйца и щавляк. Тая миризма нема да си бега никога. След нея живееха бабичката Ирина и Мъжо й Стамен. И они беха добри ора.

След тва бехме ние. Отдесно имаше една градинка с два бора и една върба.  А нади назе живееха баба Стефка и дедо Бони. Имаха един гараж и продаваха Пепси. Кеф. А нади тех  беха последните две къщи от наща улица. В едната живееха баба Камена (друга) и дъщеря й Васка. У следващата къща живееше баба Елентикя. И она ни гощаваше много. И нема да забравим фафлите къде ни даваше. Овци и кози влизаха вечер  у секи двор.

Имаше и една липа, некъде по средата на улицата. Голема.

Сега като тръгнем отдоле, нема никой. Камена и Ставри си бегаха, баба Цена също, дедо Тоша си го зеха у Берковица. Дзуна и Кръскьо се умориха и они. Баба Мара и Георги също. Она бая преди ньего. И Кръскяна.  Баба Финка също. Ставри и Ирина, Стефка и Бони, Камена и Васка, баба Елентикя… А у назе беха прадеда ми Мито и прабаба ми Ана. Дано не сме ги ядосвали много.

И Мити…прощавай  приятелче. Некой ден пак ше запалиме по цигара, некой ден.

Нема ги ябълките и черешите, пейката е празна, баба Финка не пържи вече, а и фафлите са дефицит. Овците и козите забегнаха, а спомено за тех живее у некой ъгъл на гардеробо с  прояден от молци пуловер или елече.

Със спомени и меланхолия пълниме шепите, както едно време ги пълнехме с череши. От секи двор.
Почти целата „Първа“ улица се сбра горе на връо покрай черквата. Пак са близо и са комшии.
Боровете изсъхнаха без неколко отделни клона, върбата я бутна един силен ветър, Липата я отрезаха, че подигала тротоаро.

Името е същото… “Първа“. Само името.

Така е и на „Втора“, така е и на „Трета“ , така е и на  последната „Четвърта“.

Така е у нащо село, така е и у другото, както и в повечето.

Така е у северозападо.

Радослав Д. Тодоров

30. 03. 2017 г.