Не бех пътувал с влак от около 4- 5 години. Реших да хвана влака от Берковица за Монтана в 11: 05 часа преди обед. Има некакъв особен дух при пътуването с тоа железен змей.

Отидох на гарата и въпреки че влака беше там, си помислих, че не пътува, защото нямаше хора пред гарата и около влака. Преди години, когато отидех винаги имаше бабички, разнасящи торби, разсад и кво ли още не нагоре надолу, поне десетина пушещи покрай влака. Вътре в самата гара също имаше движение. Сега нямаше никой, нито бабички, нито пушачи – никой. Взех си билет и се качих, огледах се, а вътре също никой. Минах през един вагон за друг и накрая видех само една стара циганка, помъкнала платнени торби. Жегата във влака беше страшна. След около 5 минути влака тръгна, не се качи никой друг.

Защо ли никой не пътуваше вече с влак? Хората не беха избрали некакъв друг транспорт, просто хора немаше. Градът ми и селата измираха. Бавно и със зверска агония. Мъчително. Само в махалата немаше демографска криза.

Влакът пуфтеше бавно и спокойно по старата жп линия. Някогашните ниви и ливади, овощни градини, покрай които минава линията сега ги немаше… Само плява бурени, тръняци, бъз и коприва…

Минахме през местността „Сеченио камик“ и я си мислех колко ли труд е фърлен тука да се изсече тая скала.

Стигнахме до некогашната спирка Бокиловци. Тука гара не е имало никога, но имаше един малък кантон, който преди неколко години беше сринат до основи и беха разграбени тухли, цигли и прочее. През 29- тата година, на 10 ноември тук се извършва един (и единственио в България) знаков влаков обир от анархисто Дочо Узунов. Ако сте гледале уестърне, знаете как става.

Влакът е требвало да прекарва милион и половина лева, но ги били прекарали преди неколко дни и той и бандата му обрали само седемте иляди лева от кантона и каквото сбрал от пътниците.

Престъпни времена били. Е да, ама Дочо Узунов не бутна кантона и не окраде циглите. И ако Узунов бега в Югославия, фанал едно младо тогава овчарче, дека ми се пада пра – пра деда, то днешните обирджии и сатрапи се ширят в огромните си палати.

Ако беше жив сега Дочо, немаше да има какво да вземе, освен сукмана на някоя бабичка или платнените торби на циганката във вагона до мен.
Никой не се качи, никой не слезна.

родължихме курса и след десетина минути стигнахме гара Боровци. Винаги живо село, Боровци се славеше с една от най-красивите и големи гари у Монтанско. Но за мой потрес гара немаше. Огромната сграда беше бутната до основи. Безумство. Парчета тухли се тръкаяха насегде. Кой я бутна и що я бутна не знам.

Сградата строена през 1911г. и от която на последното си пътуване тръгват десетки и стотици момци, за да напоят полетата на Дойран, Добруджа и да стигнат своя връх при Одрин я немаше. От иначе живото село, което беше дало на България въздушния ас Мито Дисов, немаше и спомен.

Както и в Берковица, така и тука не се меркаше никой, само едно куче диреше сенкя под един дуд, криещо се от зверската жега. Само мухи, оси и мизерия…
Поне беха сложили една пластмасова спирка, ей така да има нещо…

Пък после Узунов бил престъпник и мародер?!
Качи се само един старец, потропващ с дренова тояжка. Повече и не видех нищо до Монтана, нито чувах нещо. Главата ми беше другаде, некъде назад с около 5 – 6 години, когато имаше и гари, и спирки, и хора…

Разбира се, процесо беше започнал още преди много повече от 5 или 6 годин, но резултатите му се виждаха най- вече днеска, а предстоеше още…

Приятното пътуване се бе превърнало в един кошмар на носталгията и в едно преживяване с призраци… Призраците на избягалите и отишлите си хора. Призраците на бутнатите гари и спирки, на обезлюдените градове и села, на буренясалите ниви и изпокършените овошки покрай жп линията…
Бъдете проклети изчадия, изгонили хората от селата и градовете… Какво ли ще бъде след още 5 години? Дали въобще ще има влак или тогава и релсите вече ще са окрадени?

Дори не исках и да се замислям.

Невежеството е сила – така думаше Оруел. Що не можеше да си пътувам с влако и ич да ми нее, къкто е с повечето ора. Ни ша видим сринатите сгради, ни пустите площади, ни порутените къщи.

Ама не мом и може би никога нема да мом. Боли ме за сека една сграда, за секи един опустел егрек или обор, за секи изгонен човек от тука. За сека окрадена цигла или релса.

Не е за самите цигли и релси. Ама у них виждам като у огледало, сека срината сграда, секо опустело село- нещо или некой умира. … Най-лошото е, че се пробват да ни окраднат морало, а без него човеко се превръща у скот, а тоа процес е почти безвъзвратен.

Умира морало, умират душите, умира и оная родственост, както и корено на повечето ора съъне…
Едно време престъпниците като Узунов са ги гонили с потеря. Сега престъпниците ни гонат назе. Не ме разбирайте грешно, не се прайм на некакъв стожер на морало, ама сме затънали толко много у таа антиутопия къде живееме, че и на Оруел ша му е трудно да опише…

Часовнико е пущен и отброява крайо със голема скорост, дали ше стигне финалното отброеване или ше обръне стрелките, тва зависи и от самите назе…

Радослав Д. Тодоров
28.05.2015