Мончо беше убавец. Още от миничък. Сички убави мацки се изприбиваа да му бъдат гадже. Некои успеваа, некои си чекаа ред, ама он беше с добра душа и рано или късно, обращаше фнимание и на пренебрегнатите. Така почти немаше момиче да му беше мераклия и да не а опитало от прелестите, спущени свише на тоа симпатяга. Лесно му беше на Мончо. Живота му се провираше по възможно най-безпрепрятствените пътечки. И колко пО рестеше и възмажаваше, толко по-убав стааше. Па и още по-лесно му беше. И по таа причина, зор си не даваше. У нищо. Ни у работа, ни у ученье. Достатъчно беше да се понатъкми, позареши, да лепне онаа мазна усмифка – така и успех че закърпи, и свесна работа че найде.

Ма незнаа езици, нема технически познания, оскъдна опща колтура – е тъ, к’во? Тава пречи ли да бъде на корицата на модно списание за мъжка мода? Или на неко билборд с реклама за гел за коса или паста за зъби? Па даже и представително лице на неко мижава политическа партия! Убаво, че Мончо беше осъзнал донекъде, що силата му е у фацата и не баш у речника. Затава, повече се илеше и манко прикааше. И тава връшеше прекрасна работа. На неколко пъти се беше „отпущал“ на приказка, ама след тава се налагаше да сменя работата. Така че, може да се каже, че и тарикат беше. Оно е лесно да си красив и глупов, ама не а лесно да го разбереш, че е така. Ама Монти, вече го беше научил. И си кюташе сЕ на гребеня на вълната и си му беше убаво. Връвеше си му живота на Мончо, ама неумолимо си връвеа и годинките. Не че погрозневаше или нещо таково. Маке! Кой час сЕ по-привлекателен стааше за женурята у различна възрас, но… с таа слава на свободен убавец, не можеше (па баш че и нещеше) да завръти и неко по-сириозна връзка. Дойде време таково, къде почти изцело осъществяваше „похожденията“ си сЕ с омъжени дами. И требваше да се съобразява с време, место, обстановка и тем подобни. Оно, не че нещо – нищо, само къде, с такива жени не можеш да се покажеш насекъде. И у повечето случаи, красавеца, вечерите си ги изкарваше по баровете у мъжка компания, с приятеле. А ако имаше нещо „уредено“, допиваше си питието, захилваше се, смигваше нагде компанията и самодоволно, уж тихо, ама така, че да чуат сички, казваше: „Братлета, нема начин! Требва да одим да свършим една чужда работа!“ И запрашваше нагде поредната бройка. У последната му работа, у една фирма, къде шиеха мъжко бельо, Мончо беше фърлил окото на една новопостъпила техноложка. Разликата у подчерепния потенциал на двамата беше доста ясно изразена, но това не пречеше на мерака му. Почна да се усуква, като тиква-коравка у плет наш Монти, ма сЕ нещо биаше на камик. А „парчето“ си струваше усилията. Запретна се, да вади из рукавете скритите козове и не мислеше да спира, догде не стане ньеговата. По едно време му се стори, че „почвата омеква“ и нещата отиват към логична развръзка. Дали беше така?
Поредна вечер с компания у кварталния бар. Мончо се беше изтупал, като екшън-актьор пред номинации за „Златната малинка“. Седеше небрежно подпрен на облегалката на мекия диван, покръцваше ром с кола и чекаше да дойде уговорения час. Мъжете от компанята го подбъзикваа:
– К’во си се дегизирал като ковбоец, бе Мончо? Па ли че фръгаш ласото?
– Таа чужда работа че го затръка, ма де да видиме! – подфърли друг.
– Абе, да го не завари неко път „работника“, къде му връши работата, що тогава вече му е спукана работата! – изсме се трети.
– Смейте се вие, ама тука вече си има сериозна работа. От таа вечер дигам летвата барем с два пункта нагоре! – самодоволно процеди сваяча. – Айде, останете си със здраве, па утре че се видиме. Отваам работа да вършим! Тежка работа!
И беше прав. Работата беше сериозна. Техноложката си беше друга категория. Изпипана отсекъде. И не на последно место – жена с опит. Омъжена естествено. Не й беше за пръв път да приема неутолимия мъжки мерак. Беше опитала да откаже, да покаже, че е сериозна жена и че държи на семейството си, но… как да устои на досадния Мончо. Немаше как! И разбра, че единствения изход от ситуацията, е да приеме. Така и стана. Срещата бе уредена в един изискан и дискретен ресторант, в по-далечен квартал. Мончо беше пристигнал пръв и беше се настанил в сепарето. След десетина минути пристигна и „завоеванието“ му. Той стана и галантно я посрещна, след което кавалерски я настани на масата в сепарето. Вечерята премина криво-лево прилично, с разменени около десетина изречения. Може да се каже, че сичко беше наред. И като приключиа с ритуала, дамата рече:
– Беше наистина приятно, но е време да си вървя!
– Кво-о? – изстена Монти. Как така, време е да си вървиш? Ами сега следва най-интересното.
– Сигурна съм! – рече техноложката с въздишка и некак си примирено.
– Е, така де! Запазил съм една стая в едно мотелче.
– Да тръгваме тогава! – вече съвсем решително отсече дамата.
Леко, но приятно учуден, Мончо скочи от местото си, изкавалерства за последен път и се отправиха към колата. Жената на няколко метра пред возилото спре, погледна у очите красавеца и резко го попита:
– Сигурен ли си в това, което правиш?
– Абсолютно! – още по-учуден отпреди малко изрече Монтини.
– И аз! – беха предпоследните думи на красивата техноложка.
………………………………………………………

Компанията на Мончо допиваше последните си питиета в бара, когато телефона на един от мъжете иззвъне. Човеко дигна телефона и учудено погледна къде него, после къде компанията.
– А, Мончо! Много па бръже е свръшил работата таа вечер!- и турна слушалката на ушето. В следващия момент се проведе следния разговор: – А? К’во? Къде си бе?
След което се дигнаха с едно такси трима от тех и отидоха на посочените координати. А там!? Грозно! Тъжно! Жалко! Мончо седеше некак си изчанчен до предната гума на колата си, раздърпан, опърпан и безпомощен. Извадена ключица на десната ръка, изкълчени пръсти, скинати сухожилич на левия крак, раздърпана и кървяща възглавничка на левото уше.
– К’во стана, бе човек? Кой ти напрай тава? – питаа приятелете.
– Мани! Не разбра и я! Последно помним, че онаа ми рече да се наведем, да ми каже нещо на ушенце.
– Ъ? И к’во ти каза?
– Некви глупости, за нещо бразилско и некви джиу джици. И после… не можа разберем к’во става. О-оф, боли ме сичко!
На заранта, телефона на Мончо звънеше на пожар. Събуди се он, ама виде, че не а дом си, ми у квартирата на един от компанията му.
– Дигай тоа телефон бе, угърме ми главата! – рече човека от другото легло.
– Немом да си мръднем ръцете. Дигни го ти, молим ти се и кажи, че нема да одим днеска на работа.
С досада, оня човек дигна телефона и след като чу въпроса отсреща, учтиво отговори:
– Мончо у момента го нема, що снощи оди да връши една чужда работа, ама се оказа, че и едни други са намислили да свръшат неко чужда работа, та сега не моа дойде на работа. Абе общо взето, е у болница.
– …………………………..!!!!!!
– Да де, да! И без тава, каза, че напуска!
И те така! Май не сека чужда работа сака се върши, а?