Само си представете колко много човешки същества вечер поемат на пътешествие от ръба на леглото си… Пътуват в Царството на сънищата, пътуват до зелената Бразилия и до бялата Финландия, до обратната страна на Луната, до всяко мечтано място, където не им пука, че никой не ги обича или че не ги обича точно определен човек, че парите им не стигат, че нефтът на планетата свършва, че някакви железни хора с един подпис на химикала си изпепеляват хиляди други нещастници…

Не им пука, защото там, където пътуват, всички тези глупости не съществуват.

Вечер, от ръба на леглото, човек се заслушва в сърцето си. Там, вътре в него, има едно сърце, което движи кръвта му, което създава ритъм, отмерва секундите, тръпне, подскача, свива се… Около него наблизо е белият дроб, с който човекът вдишва мръсния въздух, черният дроб, с който попива отровената вода. И всички останали вътрешности, които довършват човешката природа, служат за това и онова и… пазят своята тайна в чакането на червеите. Не остана неотровено местенце вътре у тоя човек, нищо чистичко – гадовете разкаляха навсякъде.

А в същото сърчице все още се спотайва една почти неомърсима клетка. Голяма колкото върха на игла, вътре у нея трепери тежащата два грама и половина човешка душа. Почти неомърсима. Премазана. Стисната, приспана, изплашена до смърт, почти мъртва. Най-голямата и най-красива човешка вътрешност тежи според учените два грама и половина и според мен се събира на върха на игла. Цели два грама и половина! Учените са голяма работа. А душата всяка жестока сутрин се зарежда с търпение да изчака да отмине всичко глупаво и в този глупав ден, да си вземе отпуск от тялото, за да потегли на пътешествие. От ръба на леглото. С ритъма на сърцето – туп… туп…

Представете си, че американският президент някога е бил малко сладко бебче. Майка му го е гушкала, люляла, давала му е сироп за кашлица, бебчето е гукало, размахвало е ръчички, смяло се е най-звънко и с ококорени очета е възприемало чудесата на света. „На мама бебчето“, казвала е майка му с любов и го е притискала до себе си. „На мама детенцето! Папай, мамо, да порастеш и да станеш президент и да хвърляш бомби и да трепеш като хлебарки гадните терористи!“ Мога да се обзаложа с всеки от вас, че това последното не му го е казала никога…

Не би могла да му го каже. Майките не искат децата им да хвърлят бомби. Но вече никой не слуша майка си.

Никой. Никой друг не може да причини на своята родна майка това, което причиняват онези хора, дето овързват по тялото си бомби, а след това заедно с тях се взривяват насред някой площад или спирка, пълна с врагове. Ако такива не обичат другите или себе си, поне майките си да обичат! Ако можеха преди всичко да помислят за близките си и едва след това за лайняните си идеи… Но не могат. Просто не могат. Те отнемат на майките си дори възможността да ги погребат нормално – никой не е способен да събере хилядите парченца, в които са се превърнали. И единствената им възможност е да бъдат измити от асфалта.

Представете си, че президентът се заслуша в сърцето си вечер и спре да подписва изпепеляването на враговете – и вместо това започне да играе шах, например… Представете си, че онези, дето се окичват с гранати около кръста вместо да правят такива тъпотии, започнат да ходят за риба… Представете си, че всички почнат да слушат майките си! Опс… По-леко! Внимавайте с приземяването. Това е най-големият проблем на пътуването от ръба на леглото. Идва сутринта. Със страшна сила. На сутринта не чуваш сърцето си. Душичката ти кой я знае къде е и какво прави… Нахлуваш със засилка, едно, две, три, направо насред петната и звуците на чудесния омазан до ушите свят.

Този разказ си има и герои, и сюжет, спокойно. Да не мислите, че само глупости съм писал. Героите на този разказ сте вие. Сюжетът започва познайте кога – разбира се, че днес вечерта, от ръба… Хоп – готово, и герои, и сюжет. Малко ли ви е екшъна, че и аз да ви тормозя с още. Представете си…

Вчера със сина ми, който е на седем години, насред улицата ни застигна буря. Той е твърде впечатлителен, гледал е по дискавъри филми за торнадо, слушал е в новините за всякакви бедствия. И когато се скрихме под един навес, той трепереше като листо, паникьосан се оглеждаше във всички посоки и дереше гърло: „Тати, ами сега какво ще правим?“ Както казват писателите, видях ужаса в очите му.

Не мога да му призная, че понякога и аз се чувствам така, че ме е страх колкото и него го е страх… Това всъщност на никого не мога да призная… На сина ми мога само да му бъда опора – не се страхувай, момчето ми! … Ами моята буря? Ами моята опора? Да имате някакви идеи, понеже на мен не ми останаха много… Ето тук направо прекалих с откровенията и сантиментът изби във фалцет, но в това ми е силата – всичко си е едно към едно, болката я наричам болка, наистина ме е шубе и наистина се опитвам да преглътна онова състояние на тиха тъга, която се насъбира всеки ден до вечерта, до ръба… В края на краищата, спомням си мига, когато бях на седем. Не ми е жал за детството. Но защо тогава ми е жал за детството на сина ми и страховете му от бурята?

След бурята по пътя срещнахме една жена, която седеше край една витрина на тротоара, оголила отрязаните си крака и протегнала ръка за милостиня и един възрастен брадясал мъж в разкривена инвалидна количка, който се опитваше да изсвири на нещо като електрическо пиано някаква популярна мелодия. Пред него на земята лежеше сладоледена кутия със стотинки, в която той бе втренчил безразличен поглед. След това на опашката в магазина пред нас на ред стоеше възрастен господин с мръсни скъсани дрехи, разръфани обувки и разводнени очи. Той си купи сирене за осемдесет и пет стотинки, преброи ги бавно в дланта си и ги подаде на касиерката, без да я поглежда. Отзад на рафта зад жената се продаваше вестник „Лична драма“ – със сигурност има такива, дето си го купуват…

И няма никаква социалност тук – аз мразя комунизма. Нищо несправедливо. Става дума само за едно. Болка. Всяка болка е поносима, защото вътрешностите на организма си изработват обезболяващ серум. Всички тези хора си имат тела. Имат си и вътрешности. И сърце, което движи кръвта им по изморените им вени и им създава ритъма – туп… туп… За къде ли пътуват… Всички те… Вечер. От ръба на леглото. Всички вие… Всички ние…

(Картина на Росен Рашев - Рошпака)