Намерих три свободни дена и веднага ги оползотворих в отиване на село. Естествено се отбих при Езика да послушам благи приказки. Беха седнали с лела Тодорина на двора, щото макар и привечер жегата беше непоносима. Стопанина като ме видя и се провикна: О-о-о, Говньо, яла вам да пиеме вино.

Седнах при тех, туриха чаши на импровизираната маса от стол и се почна.

– Те видиш ли, и я имам джиесем. – рече Езика – Руси ми е купил, ама се сръди що съм неграмотен и не умем да бръкам у нйего. Ча и камера има таа уйевина, да снимам филмове. Оняденка му реко: Паце, за кво ми е таа камера бе? Маке ти като улезне у банята, я да е снимам и послем да викам из село: Ееей, ора, ялате да видите Дан Колов кво се къпе!

Тодорина понечи да го ритне, а Езика се смееше гръмко.

– Жив ли е сина ти Ангел Бостана? – попитах го.

– Неа му стръчнал още носа у чимшира, ама све се е споразил жата. Лежи и се не дига. Епа он изчепен по целата глава, оди по слънцето, пие като ала и те кво направи. Сигур нема да го бъде много и че пукляше.

Заприказвахме се за умрели и Езика превключи с пълна сила:
– Руси като дожда миналата недея и кво стана приказка по тоа повод, та му реко: Ей, Я кога умрем нема да ревете! Кой реве на гробищата че му ебем макята! Че пущите музика и че играете оро, а он каа: “О-о-о, ти ако мислиш, що че давам пари за погребения, много се лъжеш. Че те закопам те там у буньището, къде си го направил от говната на биволиците.” Те тава а – рече прочувствено Езика, – че си бъдем у двора и нема да ви е далече да преождате. Само дали некой че сака да ме приготови като за оня свет, що като гледам къв свет има страшлив… Не щат да пипат мрътви. Кво, че го уапе ли? Мене от умрел ме неа стра, от жив ме е стра. Я ги къпем, бръснем ги, облачам ги… Има некой не моъ тръпат, дзепат се и бегат като изоглавени, при мене нема такова нещо. Полани на Тодорина беше умрел вуйча и, а никой неще да го изкъпе. Станале до вратата едни големи мъже и презиркат като лалугери. “О-о, я не съм ловил мрътвец, о-о-о, мене бръбинци ми лазат по гръбината, о-о-о, я не можем, сръцето ми не тръпи….” Абе, да ви ебем у мъжете склепани къде сте се намериле! Станал съм я, оно една жега вода ми пливна из гъза, дръжим го колко можем, мъчим да докачим канчето, укятя се излундзва… накрая им подвикна що ми причръне вече: Абе ялате ми помогнете бе, сдуаните, че го изпущим у коритото! Да знааш мрътвец най-тегне. Дойде единия унук, фана го с два пръста и се не обръща да погледне. Мене каа ме е стра. “Дръж го бе, сдуания, че го изпущим” му викам, а он си изврътел главата на другата стран и неще да гледа. Маре като се едоса и кво дръжеше ръката на умрелия като го шибна оня през прълицата, а он излете из собата като кущилка из дупе. Послем една недея лежи на легло у стрес и сънува мрътъвци нощно време. Епа я съм се изпотил целия, парим го с кипела вода да го разнодем да се отвръне, че се спекъл, онова корито се наплънило и прелива, а они се скутале зади вратата като плъове. Като падне онаа ръка и се удари у ръба на коритото та рече “Грооооом” а они подрипат “УУУУУУУУ……, оно му мръда окото!” Мръда му гъза, викам.

Сбръканяци такива, и вазе така че ви ловат с два пръста!

Николай Стоянов

2007