Помним лозето. Помним го като манечък. Имаше много, страшно много. И не само у нашето. Насекъде. Лозя. Са ги нема…и назе ни нема. С времето сичко се затри и лозята и ората. Или ората и лозята. Се тая. Игра на думи. Изхода е един и същ. Помнин зелената шума, златното грозге. Помним и виното. Макар и бегло. Помним и хората.
Един ден рекох на дедо:
– Ше идем да опрайм лозето, пак ше турим колци, пак ше има златно грозге.
– Седи мирен, ми каза он.
– Не, не, не може да загине и нема…
Не му се спореше, само ми каза, че нищо нема да стане.
Фанах се у работа, наслагах колци, изтръгнах сичкото трънье къде имаше, змийте и смоците забегнаха.
Съживих лозите.
Лозето тръгна, требваше да тръгне.
И роди доста доволно.
Тогава дойдоха тишките… соки, вране и други гадове. Борих се със секви плашила, капачки и кво ли не. Изедоха го. Едно време имаше много лозя и некък загубата беше разпределена.
Сега нема, сам срещу сички твари.
Оставих го за другата годин, турих мрежа против пилци. Изедоха и мрежата. Изедоха ме и мене.
Фърлих мотиката и теглих два – триста клетви срещу сичко живо къде ми едеше трудо.
Отказах се.
Дедо беше прав.
Природата зима което си е нейно, което сме и взели.
Тръняците напредват, ние отстъпваме. Кръговрат.
Птиците множеят, ние малеем много по -бързо…радвам се за тех, жал ми е за назе…
Тва е.
Радослав Д. Тодоров
11. 03. 2017
Хм, замисли ме. Не че не познавам тоя нюанс от живота в нашия край, но ми мина мисъл, че също като птиците и бурените, днес се множат паразитите – политици и управляващи, а създаващите – чезнат. Затова чезнат и лозята ни, и селата ни, и …страната ни. Може би, пък това ни очаква? Знае ли човек?
Е браво. Тоя разказ ми тури пепел на ентусиазмо