От как свят светува, всеки се връща към младостта си. Даже и 25 годишните и те си мислят, че е било по добре, когато са били на 18.
Старците на „Ранчото“ в „Парламента“ (кръчма и магазин едновременно) и те забравили вече неволята, купоните, национализацията, липсата на ток, вода хладилници… И те разправят колко добре е било „Едно време“.
Много просто! Млади са били, а винаги е по добре да си млад сиромах, отколкото превъртял и болен дърт милионер.
Вижте Хю Хефнер, вижте и някой млад циганин и не питайте!
Та и аз така. Сетих се за младостта, когато притежавах сал една тромпетка (сетне като студент я пропих), нищо друго “ на мое име“, но свободна душа и стоманено тяло.
Прибирах се лятото на село. Не ме теглеше морето. Малко съжалявах за чехкините, германките и полякините, ама и на село се понамирваха макар и смугли, леко понамерисващи „чужденки“.
Ходех с дни за риба, сглобявах и карах „нерагламентирани“ мотори още от 2-та световна, спях и ядях, до ка ми се извърти пъпа…
Свобода! Ни полицай, ни кмет, ни домсъвет!
Обичах го това време!
Бабичката ми – все още в силата си, вдовица вече те, наще старци рано мрът от работа, тревоги, па и от пуста пукница), радва ми се, че другите внучета се гражданеят и се не свъртаха в село.
Питки, мекици, пиленца, рибка като хвана… Готви по три пъти на ден.
Най обичах лютиката и боба в гърне.
Имаше котлон, печка, хладилник… Цивилизацията малко по малко беше навлязла и в това малко балканско селце, но тя лятото си готвеше вън на огнището до ъгъла на къщата.
Древна работа е това огнище! Още си седи, но никой вече не готви на него.
Веднъж, в лудост и алчност копах там за жълтици – някой от дедите ми са били хайдуци. Злато не намерих, но откопах поне метър въглени и пепел. Векове се е готвило и палило огън там.
Сега… Пустиняк!
Неко арапин, ако дойде пак ще го запали… Иначе – за археолозите.
Готви бабичката на това огнище, две манджи не повтаря, радва ми се. Гледа градинката, кокошките, козичките и прасенцето.
Сутрин обичах да спя до късно. Тя става рано, отвързва на комшиите магарето и го мести в другия край на двора им. Като реве, да не буди „Изтърсака“. Мене, де.
Велика бабичка! Бог да я прости! Без един месец не доживя до сто години.
Спокойна, работлива, отговорна и непретенциозна. Де ги тия бабички сега!?
Спи Тошко наш, яде екологични манджи, врънджи с моторите, ходи на воля за риба, диша чист въздух, полазва по някоя мома чат пат и… Доскучава му! Иска „изкуство“.
Затваря се в дядовата си дълбока маза с празните вече бъчви, свири с тромпетката „по ноти“ и тъгува.
В това същото време селската музика се обезлюди. Леко полеко измряха Пали Вачковски, Доко Велин, Вутко Колара, Муско Циганина… Нема музиканти!
Опреха до мен.
Сватби, кръщанета, новобрански вече немаше – селото измира!
Но погребения – бол.
На баба брат й, и той на преклонна възраст, и той музикант, ме повика. Зарадвах се – ще се упражнявам, а и ми трябва аудитория, като на всеки човек на изкуството.
Аудитория, но тя беше от бабички, дето само те обичат да ходят по погребения. Едни и същи.
Нищо! Нали се изявявах.
Пари не плащаха, само по един пешкир и яденето и пиенето. Там се и научих да пия.
До както имаше по някой жив старец, не беше толкова зле. Опеят покойния (все старци мряха), проводим го до гробищата на „Гладна поляна“ с траурни маршове, върнем се до дома му всеки хванал инструмента си „под мишка“ от почит, седнем на помена „За Бог да прости“, камбалото на черквата удари в далечината за последно в памет на починалия и…
Първо ракия – 55-60 градусова гроздова.
Сетне курбан и вино – останало от дядото, до ка си е гледал лозето. Те, едновремешните старци, никога не се залежаваха като сегашните, а до последно си работеха. И… конец! По-добре е било.
Седим омърлушени на трапезата, бабичките подсмърчат, снахите раздават за „Бог да прОсти“, на попа носа вече му се зачервява и… Някой от старците се сеща:
– Той, покойния, много обичаше ръченица.
Айдеее… На нас това ни и трябва. Попа с нас! Развеселил се е, но пази приличие.
Ние го гледаме…
– Той, покойния, обичаше и „Ганкиното“… – друг старец се намеси.
Попа поглежда бабичките, а те са строго православни и праволинейни в нащо село, поглежда нас музикантите, дето ни е омръзнало в това село да свирим само „Вий жертва паднАхте“ и… Дава знак!
Срам ме е! Сега ме е срам, че на погребения сме свирили „Ганкиното“ и ръченици, ама…
Това е то тромпетката!
Който я има…
Ще си купя пак в заника на дните си да си свиря, но кой ще ме слуша!?

На снимката горе е старата Литаковска духова музика, по сведение на Богомил Пенчев.