Докъ гледах таа постановка в Младежкия театър в София неколко пъти осъзнах каква прашинка а човека. Колко мое да си повервал, че си голема работа, ели па че нищо не става от тебе, да живееш в собствените си заблуди, ели па да гледаш светъ през некви очила и филтри, и кога си завел жената и децата, ели па неко сгодна мома на театър, изведнъж да видиш онаа с косъта на две крачки. Сички да я видите. Буквално и физически. И да я гледаш в продължение на две денонощия и полвин без да моеш да мръднеш. Тогива, къкто са пее в онаа песен на „Тутурутка“, разбираш, че въобще не си велик. И че освен да са молиш на Господ и да са надяваш на милостта Му, нищо друго не моеш да напраиш.

За кво са расправа: Москва, студено есенно време, дъж. Ората отвадат на театър, тама а топло и приятно, ша гледат мюзикъл, любовна история къде са развива по време на неколко войни. Уют, музика, песни, балет… Антракт.

След антракта в постановката са включват сърежисьоре. Въоръжени. Тиа генерално сменят сценариа и вкарват в действието сички – актьоре, персонал, публика. Имат и кво да покажат, искания имат. Сал че таа час никой ги не гледа директно, ку исключим тиа, къде са виделе репортажа на телевизионния екип, къде го пущат за малко да снима след пръвото денонощие. Въпреки тава, без звук и картина, целиа свет знае и следи и чака да разбере кво ша стане.

Нема да ви разскривам сюжета. Според мене, ку ша одите да гледате постановката, по-добре недейте да четете и историата. Ангелина Славова, Искра Донова и Койна Русева, заедно с режисьора Василена Радева, ша ви ги раскажат така, къкто не може да ви ги раскаже ни една статиа ели репортаж. Четири жени показват колко е уязвим човек и къ тоо откачен съвременен свет, освен да убива, мое да нарани, да изроди, да съсипе човешкото, без значение къде живее и каква религиа изповедва човека. Кви прашинки сме и къ най-важното е да бъдем човеци. След постановката, докъ са прибирааме къде назе, си мислех кък актрисите изиграват тиа тежки роли. Нали сака а са вживее в образа, да чуства като него… Къ са въстановяват след тава ич ми нее ясно. Неслучайно постановката има толко награди и номинации, ша ги видите в линка.

Преставлението беше час от нощъ на театрите 2019 г. Иначе са играе девета година, а празни места в залата почти немаше. Имаше сал един кусур, малко страничен – баре двама кашмере си не беа изключиле телефонете. И естествено, единиа звънна баш насред сцена, къде беше мълчание и напрежение (съспенс къде му викат). Актрисите не мръднаа, не знам кък успеват да са не разсеат.

Ма тава а нищо де, преду неколко месеца на едно друго преставление една „зрителка“ не сал, че си не бе спрела звукъ на телефоня, ми и дигна и зе да приказва… Кво да ви расправам, сака да ида да гледам онаа постановка „На тятър съм„, къде са играе в Сфумато. Ку некой има идея къ мое да са маанат телефонете от театъра – да свирне.

Снимкята а на фотографа Иван Дончев и е от страницата на преставлението на сайта на Младежкия театър.